Thursday

В хотела. Балансиране

Като сипвам все разливам по покривката както мразиш най сериозно и ми дърпаш шибания чайник, ще се изгоря ти казвам. Мисля, че... Стаята си я избрах сама, не гледа към паркинга, не виждам колата, не ми дреме, крана капе малко не ми дреме. Раменете ми изтръпваха за прегръдка но си взех душ и хаш и всичко ми мина. Но цената някак ми е по висока. Самотата ми е по ценна от нас двамата? Мисля си, че... Не помня, когато леля ти ни се обади не помня никаква твоя леля. Помня само, че няма нужда да се товарим като големи камиони на раздяла можем елегантно като клошари с колички да се разминем пред кофите с наострен поглед но учтиво, защо искаш да влачиш всичко сега след теб като ремарке без колела да оставя искри зад теб като тичаш – хей вижте ме аз излизам силен от тази връзка? Като казах “камион” се сетих – не съм изпреварвала камион от тогава, нито един, нека си карат бавно. Искаш ли чай? Аз ще сложа мед – не ми дреме, че от топлината, на меда витамините му ще заминат – аз не ям меда заради шибаните му витамини а защото ме връща с ритник в главата право в палачинките на мама в неделя сутринта, дреме ми на мене за твойте витамини. Микроелементи. А, сетих се за леля ти. Студена малка зла старица. Мислех да и сипя диазепам в кафето. Не го направих само защото камерата не беше заредена, а щеше да е яко... Мисля все пак, че..не трябваше да те напускам – ти трябваше да ме зарежеш за да страдам благородно по изгубената си любов, взимаш си сака, четката за зъби и списанията с глупавите самолети или пък... се появяваш с някоя безмозъчна еуглена, целува те а аз откачам и и забивам пиличката за нокти във вратната вена. Но не! Ти седя, седя, седя като пенсионер пред входа и се хранеше с труповете на нашите чувства. Некрофил. Вдигаше малките им мъртви вмирисани и лигави телца и ги облизваше – с тези ли устни ще ме целуваш после? Лимон за чая? На другото легло е, в кутията. Да сега съм сама а съм взела стая с две легла, по скъпо е разбира се. Без теб съм по скъпа, значи ли това мили мой, че ти си моето намаление? Сезонно отстъпление? Сгрешен шев или пропуснато копче? Сега аз ли съм с повишена цена? И съответно плащам всичко двойно. Сега не ме гледаш защото блестя толкова ярко, ела ме погледни. И можеш да разлееш чай по масата спокойно – те ще я оправят. Защо ти трябва скъпи да товариш ремаркето си с боклуци? Вземи само най приятните моменти – ще се съберат във сака и бягай да те няма.

3 comments:

Unknown said...

Oh dear, oh dear! Обожавам писания за агонията на разделите, напомнят ми прекрасното усещането на змията, току що сменила кожата си. И не бъркайте чувствата с придобитите рефлекси драги. Когато хората казват чувства, обикновено не знаят за какво говорят, точно затова нямаме и дефиниция на тази дума.. единствената й дефиниция е май невежество. Защо ли?- нали знаете как чувствата се разпадат на хиляди малки парченца, докоснеш ли ги с мисъл?
Или не! Не, не, греша: всъщност чувства трябва да е само в единствено число, защото има едно единствено чувство - себелюбие... пряко свързано с инстинктите ни.

Anaitat said...

Кефиш, човече :)

Anonymous said...

Nadia e adski prava.A ti kakwo si prejivql?Tazi kombinaciq ot lubov i svirepost...