Saturday

"Поддръжка на мозък" от Ноктюрно (нещо като трейлър)

Трудно се поддържа мозък. Сложна работа. Не някакъв си там апандисит примерно. Но аз бих предпочел врата. Близо е, но някак по спокойно - няма го това тичане. Сутрин. Почваме с с тестовете. Естествено излизат бъгове и трябва да се оправят веднага. Докато ги оправим и са почнали стресовете. Вечер се пропукват, новите пластове изолации положени от ремонтните групи през деня. През зимата е по сложно. Дните са къси а нощите са три пъти по дълги от дължината на екватора. Стане ли тъмно... става си тъмно.

Ето идват сълзите. Това са трите екипа по поддръжката и аварийния със запаса от весели лепкави думи. Едно от основните настроения поддаде още от обяд, не мисля, че ще мога да го укрепим. Но както казах най лошо е вечер. Може би е свързано със синтеза на витамин Д, не знам. Притеснявам се че понякога не се справям добре. Знам че е сложно с толкова голям мозък и понякога лекичко се гордея. Но все пак, мисля, че мога и повече. Поне сутрин мога доста неща. Вечер, не чак толкова.

Изпускал съм го два пъти. Жертви има. Да. То при такива големи обекти да ви кажа честно винаги има жертви.. Може би дори трябва да се предвиждат в учебниците. Нали знаете, нещо от сорта на „0,3% от персонала разход”. Отделям още сили за контролните апарати на усмивките. Доста добре се удържа напрежението чрез сравнително малки манипулации по усмивките. Но вечер да ви кажа си става лошо. Мразя да оставам вечер. Имах три или четири религии, по някаква социална програма. Аз по принцип уважавам религиите. Но да лягаш по лице и да се молиш точно когато се нуждаем от всяка ръка особено в контрола на агресията не ми е хич професионално. Искам предвидимост.
Имал и добри дни, не искам да звуча все едно само се оплаквам. Рядко но съм имал.

Извинете. Ето сега изпуснах задръжка. Как ли не съм се опитвал/а? Няма бе. Имам адски малко задръжки. Говорил съм с колеги на други обекти и при тях има проблеми специално със задръжките, но тук е просто ужасно. Или добре, да речем докарат ми задръжка. Инсталирам я, и гледам. Ужким работи ама просто една думичка да се промуши през филтъра и вече е на прах. Знам, казват – ок все пак системата е цяла. Ще подпреш тук там и ще овладееш ситуацията. Но не е точно така. Аз да речем го овладея моя. Но ако има и друг мозък наблизо? И нито той може да го пренасочи, нито аз мога да контролирам моя. И кво прайме тогава? Може да свърши с тоталното спиране и на двата обекта. Съвсем сериозно говоря. Особено ако изпусне саморазрушителен импулс.

Та за вечерите ми беше думата. Настройвам очите да мигат със затихваща честота докато не се затворят напълно и тогава от вътре всичко избухва. Фойерверки от сълзи. Бам бам бам. И се разпукват на голяма височина и светят. Ужасно красиво е, но пък се губят всички настройки. Веднъж след като ми гръмна любов трябваше наново да ме учат да ям с лъжица и да не си пикая в гащите. Трудно се поддържа мозък.

Sunday

Alice in Fuckinland (nitromethane version)

защо усещам ножове в устните ти любими
когато целуваш
и защо вече не носиш бели фланелки
когато притискам лице към гърдите ти
цапа ли?