успоредно паркиране

 

Познавам те, виждал съм те като паркирам назад. Имаш кръв от котка под левия фар. Виждал съм те как минаваш нощем, как пушиш на улицата след това.

Мяу.

Знам те. Говориш ми понякога и си мисля, че е телефона или някаква друга хитра джаджа.

Вой.

По облизването на устните те знам, вкусно ти е.

Бяс.

 Стъпваш леко но и уморено и влачиш крак. Грачи нещо в усмивката ти. Ярост е изцапала ръкавите ти и понякога си пееш песничка за хиляди слънца, знам те тебе аз.

Бау.

Ризата накриво закопчаваш защото в лявата ръка държиш цигара, ключ, сърце и винаги пропускаш копче. Даваш десен мигач завиваш наляво спирачка и газ едновременно. Гори ти отвътре и искаш океана да изпиеш. Люти ти ти на очите от нещата които си виждал в огледалото като паркираш назад. Не си за тази улица и ще трябва да се махаш. Да се махаш от тук. Имам приятели ще дойдат. Ще дойдат и ще ми помогнат не съм сам. Няма да си боядисаш десния фар с мен. Махай се.

капките нагоре и настрани

 

Гледай как капките завиват по стъклото и те не знаят след малко накъде ще тръгнат само дето аз знам. Надолу. Надолу ще ходят. Колкото и да се мъчат настрани, а по смелите и нагоре. Гледай ги бе! Не са като думите които отиват където си искат без да ги интересува нито от следите, нито от белезите, нито от водата, нито от храната. Летят си и дращят. Малки, острички, сивички, триглави змийчета охранени от ябълки свистят. Като дъжда са но не надолу. Дъжда не ги може тези неща. Думите пък не могат царевица да растат. Всеки си има работа. Едни четат други слушат трети падат прави и лежат прави по земята като греди за да може да се подпира небето. Да не ни смачка всичките. Да има място за клетки от облаци. Да има сила, да има вятър, да може да се лети, да се пълзи и да се захапва. Гладки думи. Кръгли капки. Лепкави мисли. Сандъци пълни до лактите със злато от Илиенци. На разрушение мирише както преди вятъра да изпили гумите си на тъмножълтото на светофара. Устните и думи могат и капки могат. Стъклата зад устните светят и току се забият в бузите и езика – не сме добрички мили мои. не сме добрички, и мили не сме и мои не сме. Да има вятър е важно. Ята изпуснати да има и подредени змийски редички да има. Да има. А после да остават едни черни следи. Така е като караш със зимни гуми през лятото. Август и всичко е издраскано от тях. Малки, острички. В буркани не ги дръж - разяждат ги. В глава не дръж - рак докарват. Надолу като капките. Леко, леко и надолу. Не ме интересува накъде си мислиш че вървим няма налявонадясно, надолу има а горето е само спомени или желание. От сандъка с илиенското злато. Седи сега с мене и да ги гледаме тези капки как се мъчат.