Машина "Снежанка"

почти не мога да виждам вече, очите ми са покрити със рогова тъкан от белези.
всички тези години на напрягане през тъмното са изпонарязали ирисите ми.
не виждам вече.
мислиш ли капитане, че не ме грижа за себе си?
че се радвам на всеки един трън забоден в мен докато си вра муцуната все по дълбоко и по дълбоко протегнал език за да усетя вкуса на поредната узряла къпина. не капитане, просто нямам път назад.
зад мен сте всички вие с насочените погледи, остри езици и нямам връщане назад. вие сте камъните на моя провал ще ме убиете ако се върна. а когато отида и намеря къпини ме съжалявате, ще дъвчете сочните плодове и ще ми говорите тихо приседнали на крайчеца на леглото ми в болницата. може би дори някои от вас - да, от свързочниците, капитане ще ми оплетат ръкавици и чорапи. но никой няма да ми даде очите си. искам да видя пак слънцето над морето. сам. без хиените около мен да се кикотят в безсрамно очакване. прегърнете ме с любящи ръце капитане поне веднъж да се скрия от тръните в прегръдките ви. няма нали. няма ами. отвратително ви е да гледате лицето ми, мъките ми - смляното лице на ветеран, душата ми на дърта курва която никой не гони от улицата даже не от съжаление а просто защото на никой не му се занимава, а пълзите след мен слепи за пътя, въпреки, че единствените сакати очи тук са моите. през ръкавиците ви усещам страха ви, капитане от моя мозък.
от огнената буря укротена и скрита в черепа ми. прегърнете ме капитане и ще усетите. нали усещате. има защо да се страхувате. ако не съм аз оставате сами в трънака в тъмното, ако съм аз ще изгорите - никой не е успял да прибере дракона обратно когато го е изпуснал. какво правиме тогава? да го натиснем напред да търси следващата къпина. подайте ми ако обичате чашата с вода. благодаря. ще се опитам заради вас да залъжа още малко стария дракон. прегърнете ме с любящи ръце капитане. направете поне малко усилие.